***
Каква съдба над нас, каква прокоба -
живеем в ад, забравени от Бога!
Каква е чашата, с която пием
безсмисления вкус на орисията;
какво застава между двама братя,
между баща и син, между приятели?
Сгрешихме ли, причинно-следствен Боже?
Дали денят ни днес върхът на нож е,
изтръпнал от кръвта на богомили,
или свещениците прекръстосват сили,
вместо сред живи кръстове да тичат?
Народ от живи кръстове обичаш ли,
о, Боже?...Спирам, моля Те за прошка –
прости, че не прозрях деня Ти снощи!
***
Думите...
Смях и любов, и мечта.
Думите...
Страх, тънък плач и сълза.
Думите...
Песенен вик и сърце.
Думите...
Райско дърво и цветче.
Думите...
Спускане в гроб, даже гроб.
Думите...
Вдишван-издишван живот.
***
ГРЕШНИЦА СЪМ,
Грешица съм
в този грешен свят -
и безумница -
за рая да мечтая,
но и ти безумник си,
сред този земен ад –
в мене,
грешната,
да търсиш рая!
***
Песен моя, радост и съдба, и болка,
моя първа и последна страст,
мое утро свежо и тъга любовна,
мое пладне, залез и съдбовен час;
с тебе преживях живота си на сцена,
с тебе, ако може, искам да умра...
Песен моя, болчице рождена,
нека песен се нарича даже моят край!
***
Повтаряш ми с примамлив глас,
че много съм красива аз...
Но с мен игра си любовта,
игра и...прегори ме тя!
Омръзна ми да бъда кукла,
на нечия фризура букла,
омръзна ми да съм украса,
на твоята развратна маса;
затуй от днес - не се сърди,
но куклата ще бъдеш ти!
Е, ще те видя аз тогаз,
какъв ще бъде твоя глас?!
***
Идва днес една певица млада
и ми казва вдъхновена: “Напиши
песен за голямата любов, изстрадана...
всеки влюбен песента да утеши!”
Вземам лист и химикалка...почвам,
но изтръпнала се питам изведнъж:
“А какво е любовта? Какво е точно?!”
...може би...дъхът между жена и мъж...
***
Сънувам те – телата се докосват
телата сливат се в едно!
Замина си,а страстните ни нощи
крещят у мен:"Дано
и ти ги засънуваш в самотата,
отвориш ли очи в нощта!"
Върни се и върни ми светлината,
върни ми любовта;
върни ми любовта,върни,върни ми
ти истината в моя ден!
Сънувам твойте устни,твойто име,
но няма те при мен!
***
Взела всички багри от дъгата,
толкова небесни, а пък земни,
Есента рисува вдъхновено
цветен облак от листа вълшебни...
Вятър свирва и листата бързо
пак в хоро познато се завъртат.
Стъпват по смълчаните баири
и мълчи под сянката им пътят.
Тя протяга пак ръка прозрачна
и потапя четката в мъглите,
движи ги наляво и надясно
и попива в здрача с тях реките...
С поглед грабвам мълчешком боите
и следя учудена ръката...
Само тя – неземният художник
би могла да сътвори Дъгата.
***
Вече втори ден сядам този стих да ти пиша,
моя майчице мила, но не мога да го сътворя;
как в два-три куплета любовта си възвишена
да изкажа към теб, моя майко добра?!
Вече втори ден сядам и пиша, и късам,
ала все не се ражда стихът ми желан,
с онзи нежен копнеж, с който ти ме откъсна
от сърцето си и в топлия скут залюля...
Вече втори ден...И разбирам - не може, не може
да ти кажа аз всичко...и всичко да дам,
че любовта ти е вечна и в мене тревожно
аз за нея завинаги вдигам и храм...
***
( размисли пред залата
за бракоразводни дела )
Съдът е пълен;без жал - съдията.
Седя и гледам и...плаче душата.
Какви са хубави, колко са млади,
а вече със злоба говорят, без радост.
А как се започна? Нали те до вчера
се клеха във вярност, във вечност се вричаха,
отгде си си отгледаха лъжи, изневери -
нали се обичаха, нали се обичаха?!
Ах, колко е тъжна картинката тази -
наистина, гледай ги колко са млади,
а вече в сърцата им съска омраза,
за вещи,
пари
и имоти -
отиват на клада…
Претенции имат за всичко, за всичко,
освен за детето…
а то ги гледа самичко.
Но идва му времето - и ще се сбъдне -
Кога ще бъде то техният съдник!
Тогава се питам - те как ще се гледам:
с очите на победители
или на бедни?!
***
Вече седем години, седем люти години,
откакто сме скарани с тебе, сестрице;
откакто сърдита от мен си замина...
Вече седем години, седем зими, сестрице!
Няма кой да отвори с обич жива вратата,
няма кой да отключи тежки думи-катанци;
мама мене проклина, тебе чака горката
и все още се пита: ”Що се случи, що стана?!”
Вече седем години, вече седем, сестрице.
Хайде, връщай се вкъщи и не чукай, а влизай!
Прошка аз ти отгледах в мойте тъжни зеници...
Като дюля да жлътне кротко слънце в корниза...
***
За тебе пиша този стих,
за тебе, моя свидна дъще;
щастлива съм, че те родих,
че имам те, че те прегръщам...
И всеки ден благодаря
за нежното ти: “Мамо!”
Без твоя смях, без твоя страх,
какво ли щях да бъда само?!
Навярно птица без крила,
живот без радост и без смисъл...
Ела ме прегърни, ела
и с любовта ми - извиси се!
***
Цяла зима не написах стих.
Няма мисъл, няма и живот...
И душата ми потъва в плач
за един сподавен, искрен ред.
Та какво съм аз без мисълта ?
Та какво поета е без стих ?
Тъмен облак...ситен дъжд...и сняг...
Гробница и тежък, давещ хлад.
А надеждата една е пак –
тя светулка е сега в нощта,
вятър скоростен и светлина,
и начало старо в съмнал ден.
И тогава чудото изгря –
блесна мисълта в искра Живот.
И във нея Тайната открих.
Тайната – очакваният стих.
***
...и аз ще кажа, че не мога
без теб и твойта красота!
Ти ме научи на тревога,
на свята вярност в любовта!
Обичам хората, полето
и селската ти тишина,
и градовете, и морето,
и синята му дълнина!
Обичам те и те жалея,
тъй както жали дъщеря;
легендите ти в мен живеят
и няма,
няма да умра!
***
Из поетичните книги :
"Грешница в рая"
"Думите..."
|